Агентът на ЦРУ Олдрич Еймс десет години тайно е работил за съветското, а после и руското разузнаване. За този период е трябвало два пъти да премине планова проверка през детектор на лъжата. Такава преминават регулярно повечето сътрудници на американските служби за национална сигурност. И двата теста той издържал безпроблемно, а после разказал на следствието как му се е удало това. Той не получавал никакви инструкции – нито от КГБ, нито от никого. И получава съвет от „консултантите си“ :“Просто се отпуснете, не се безпокойте, няма от какво да се страхувате“. Изглежда твърде лекомислено, но съветът проработвал чудесно.
Полиграф
За да станат понятни подобни провали на „отдавна усвоената технология за проверка на истината с повече от 90 процента успеваемост“, необходимо е да проверим преди всичко каква е същността на теста. Полиграфът, често наричан „детектор на лъжата“, не е интелигентна машина в смисъл, че може да различи истина от лъжа.
Той само измерва физиологическите реакции на стреса, изпитван от изследваното лице в момента на разпита. „Теорията, на основата на която се използва полиграфът, по подразбиране счита, че когато хората не изопачават информацията или не знаят точните обстоятелства по едно събитие, са им свойствени напълно спокойни физиологични реакции.
У хората, скриващи търсената информация, се учестява сърцебиенето, покачва се кръвното налягане, забързва се дишането, променя се тембърът на гласа, двигателната активност…“ – казва Владимир Игнаткин, полиграфист от Московската академия по комплексна безопасност на предприемачеството.
Връзката на физиологията с измамата хората са се опитвали да използват в следствието от отдавнашни времена. Така например, знайно е, че при силно вълнение у човека се намалява или се претъсва слюноотделянето и устата пресъхва. На тази основа в Древен Китай поставяли в устата оризови зърна.
Ако в края на разпита зърната оставали сухи, вината се смятала за доказана. Да се анализират тези закономерности от научна позиция в Европа се започнало от ХVІІІ век. Така например Даниел Дефо (да, същият, авторът на „Робинзон“) в една от своите публикации от 1730 г. предположил, че „вината винаги носи със себе си страх, поради което в кръвта на крадеца има характерни тласъци, и ако им се отделя внимание, може лесно да бъде разкрит“.
И още..
Около 500 г. пр. Хр. в Индия съществувал следният остроумен „детектор на лъжата“. Знаело се, че заподозрените биват карани да влязат в тъмно помещение и да дърпат едно магаре за опашката. Тънкостта се състояла в това, че опашката била натрита със сажди, така че хората излизали с черна ръка. И който излизал с чиста ръка – той бил лъжецът, очевидно защото знаел за насаждената опашка и го е било страх да хване магарето.
Тези идеи започнали да се претворяват машинно от началото на ХХ век, главно в САЩ. Експериментален апарат за проследяване промените на кръвното движение в процес на разпит бил разработен още през Първата световна война. През 1921 г. младият химик Джон Ларсън изработил първия „полиграф-детектор“, който добавял към дотогавашните елементи на анализа и измерение на дихателния ритъм.
През 30-те г. възможностите на уреда на Ларсон се разширили и с отчитане на електропроводимостта на кожата. В такъв вид машината без особени промени доживяла до наши дни, намирайки приложение в специалните служби, следствените органи и в частния сектор – при набирането на нови кадри или проверка на лоялността на настоящите.
Проверка
В началото на разпита обикновено специалистът започва спокоен разговор с разпитваното лице, в хода на който полиграфистът формулира въпросите в най-ясна форма. След това обяснява в общи черти принципа на работа на полиграфа, подчертавайки, че уредът може да различи лъжата и затова е важно да се отговаря правдиво. После често се провежда т.н. „стимулиращ тест“ – задава се въпрос и от разпитвания се иска съзнателно да излъже при отговора, а полиграфистът демонстрира непогрешимостта на апарата.
След това се започва същинският тест, състоящ се от въпроси от три различни вида. Някои от въпросите не са релевантни на главната тема на разговора (напр. „Вие на 28 години ли сте?“, „Таванът в това помещение бял ли е?“) и отговорите им въобще не се отчитат от експертите в оперативната им работа. Вторият тип въпроси, наричани „контролни“, предполага, че при отговора им изпитваното лице най-вероятно ще излъже („Вие някога извършвали ли сте кражби, пък било то и малки?“).
Накрая, третата група въпроси са строго релевантни или значими. Заради тях всъщност е започната проверката („Вие имате ли достъп до компютъра на лицето Х?“, „Вие питали ли сте лицето Х дали използва кредитна карта?“). Въпросите от тези три вида в хода на теста се редуват. Полиграфската проверка се смята успешно премината, ако физиологическите реакции при отговорите на контролните въпроси се окажат по-силни, отколкото при съществените.
Ако такава картина на графиките не се показва, а същевременно разпитваното лице не се признава за виновно, експертът преминава към следващата фаза на разследването и се опитва да склони лицето към доброволно признание („Вашето положение ще стане по-лошо, ако сега ние не разплетем този проблем“).
За и против
Поддръжниците на детектора на лъжата утвърждават, че това е изключително сигурна и научно обоснована технология, осигуряваща успех на дознанието в множеството случаи. В различните страни процентът на обещаваните като успешни случаи на детекция се колебаят между 80 и 95.
Голямата употреба на полиграфа от полицията и частния сектор му създават и превантивна функция – надежда, че инструменталното откриване на лъжеца ще изплаши измамниците, крадците и помощниците им. Хората обикновено смятат, че детекторът на лъжата е непогрешим и не може да бъде излъган. Перспективата от периодична профилактична проверка (която се прилага в много западни компании) изглежда достатъчно плашеща, за да могат колебаещите се възможни престъпници „три пъти да помислят“, преди да извършат престъпление.
Друга причина е практическата – в края на краищата нали работи! При толкова широко поле на приложение винаги могат да се намерят достатъчно случаи, при които устройството сработва и престъпникът е разкрит.
Но когато тази технология започне да се оценява от независими експерти по общоприети в науката критерии, се получава доста различна картина.
Съществуват ли строго научни доказателства за непогрешимостта на полиграфа? Например, формула или закономерност между изречената лъжа и физиологическите параметри на организма, изследвани от полиграфа?
Не, такива взаимозависимости досега на никого не се е удало да изведе. Няма и доказателства за това, че експертите-полиграфисти могат да разкриват със своя уред лъжата осезаемо по-сигурно в сравнение с неполиграфистите, използващи други методи за дознание.
Изследванията …
Вероятно най-мащабното и сериозно изследване на тази технология, проведено от Националната академия на науките (NAS) в САЩ през 2002 г., показало, че, макар данните от полиграфа да са надеждни, не им достига достоверност. Под „надеждност“ тук се разбира съгласуваност на данните, тоест, че същите тези показатели могат да бъдат получени след психофизическо изследване в различно време, различно място и различна ситуация. За науки като психологията грешка в рамките на 5 % се смята за нормална.
В отчета на NAS се чете следният пример. Ако сред 10 000 държавни служители има 10 шпиони, детекторът на лъжата би открил 8 от тях, но други 1598 напълно лоялни хора биха били неправилно обвинени в лъжа. Ако настройките на полиграфа при теста се променят на по-ниска чувствителност, в резултат на това само 41 души биха били погрешно обвинени, но пък всеки 8 от 10 шпиони биха избегнали разкриване.
Според В. Игнаткин, в САЩ предпочитат да формулират въпросите към изследваното лице във вид на строг разговор, притискайки обвиняемия в ъгъла. А в Русия задават проверовъчните въпроси в по-малка форма, без обвинителни формулировки. Това снижава вероятността за грешки, изразяващи се в лъжливо обвинение, но не се отразява на вероятността да се „пропусне целта“.
Критиците на полиграфа посочват още един аргумент. Често тези устройства се използват не като инструмент за различаване на истината от лъжата, а като удобно техническо средство да се „изтормози“ подсъдимият. Полиграфът има измамен вид на високотехнологичен научен инструмент, който придава на дознателя някакъв ореол на свръхспособност да чете мислите на подсъдимия, а в резултат на това у него расте неувереността и числото на нервните реакции.
В съда!
Повечето страни по света резултатите на полиграфа не се приемат като доказателства в съда. В академичните изследвания степента на научност на метода е подложена на настоятелни критики. В България детекторът на лъжата също не попада сред указаните в НПК и в Наредба № 23 на МП процесуално допуснати способи за доказване.
Пътят е твърде дълъг и към момента в световен план психофизиологическото изследване едва започва да се смята като съставна част от психолого-психиатричната експертиза. Традиционно съпротивата идва от съдебните среди, които твърдят, че полиграфът тръгва от предварителното предположение за виновност.
Има и страни, в които съдът приема за доказателство полиграфските изследвания – Япония, Индия и САЩ, но само в някои щати. В повечето от тях резултатите от проверката се приемат като доказателство, ако страните по делото предварително се съгласят писмено за това.
Как е устроен полиграфът
Обикновеният съвременен полиграф се произвежда най-вече като хардуерно допълнение към преносим компютър. Този компютър проследява физиологическите параметри на до 12 реакции на организма. Основните елементи са четири:
– сърдечно съдовите реакции – измененията на налягането и пулса (3)
– електропроводимостта на кожата, която се повишава с ръста на потоотделянето (2)
– дихателният ритъм (гръден и дигфрагмен) – на схемата горе – 1 – той също се учестява в състояние на психофизическо напрежение.
– тонусът на периферните съдове (на крайниците – № 4).
Измененията по тези параметри са най-важни в момента на отговор на зададения въпрос. Всички тези реакции се фиксират от компютър, а след това анализът се извършва от правоспособен полиграф-дознател.
Още една възможна технология за откриване на лъжа е функционалният ядрено-магнитен резонанс (фЯМР). Когато човек лъже, графиката на кръвоснабдяване на мозъка се променя. Обаче ограниченията при този метод са доста големи. Това е много тромава апаратура, и е много трудно да бъде местена.
Освен това, експозицията на една снимка е много дълга – от порядъка на секунди. Защото това е заложено в границите на самата технология, а и в самото време на смяна на цикъла на кръвоснабдяване на мозъка. Ако се преодолеят тези ограничения, тя ще стане много перспективна.
Източници:
Снимка: lawenforcementjock.com
Melby, Jason. Lie Detection Systems: Part 2
Scalabrini, G, and G. Maschke. The Lie Behind the Lie Detector
The lie detector you’ll never know is there
The Polygraph and Lie Detection (Washington, The Nat. Academies Press, 2003)
Волнуешься? Значит, виновен!: Лживый детектор
